Наистина ли папа Франциск обича Европа?
Аз допускам известна неприязън от негова страна към Европа. Може би несъзнателна и смекчена от християнско състрадание неприязън, само че много действителна. Желаното страдалчество, което се предлага с мигрантските талази, като възмездие за крайностите на либерализма, в този момент той тласка до такава степен да свалим гарда пред ислямизма, което към този момент е прекомерно.Мюсюлмани и мюсюлмани
Нямам нищо срещу “мюсюлманите ”, много неразбираема категория прочее: епохи на конфликти сред сунити и шиите и изобилната приложимост на “такфир ” от някои ислямисти илюстрират това. Имам много познати, които се считат за мюсюлмани, и знам, че сред тях има прелестни хора (включително мъже и дами политици, на които с удоволствие бих поверил бъдещето на страната си), отвратителни фанатици и обилие от нюанси сред двете.
И Абденнур Бидар (френски мъдрец и есеист - бел. пр.), и “халифът ” Ал Багдади назовават себе си мюсюлмани, само че на процедура нямат една и съща вяра, нито еднакъв Бог: и двамата назовават “Аллах ” този, към който се обръщат с молитвите си, само че в случай че се слушат деликатно, сигурно не става дума за еднакъв. Възхищавам се на Абденнур Бидар и неговите убеждения, съдя Ал Багдади и неговата идеология и съм доста подозрителен към всеки, който не би желал да подлага на критика текстовете, които са въодушевили, окуражили и оправдали ужасите на “Ислямска страна ”, като се стартира с фамозната 9-а сура.
Папата избира “Мюсюлманските братя ”
Някои споделят, че съм захласнат от ислям(изма). “Големият либерален залог ”, споделяме ние… В нашата страна вероотстъпниците от исляма получават съвсем всекидневни смъртни закани, просто тъй като са упражнили свободата на съвестта си. В нашата страна дамите си навличат обиди и тормоз, когато откажат да носят една дреха, знак на неравенството сред половете. В нашата страна мракобесни мрежи работят за установяването на цензура и разрушаването на основите на нашата цивилизация. И даже не приказвам за това, което се случва другаде!
Аз не укорявам папа Франциск, че желае разговор с исляма и/или мюсюлманите, тъкмо противоположното. Упреквам го, че саботира този разговор. Упреквам го, че извежда на напред във времето най-малкото проблематични събеседници, за сметка на достоверни мюсюлмани хуманисти, на които нямам доверие да предлага трибуната при формалните срещи с него. Франциск има опцията да даде думата на страхотни ислямски реформатори, само че избира да се сближи с един сурогат на “Мюсюлманските братя ”. Сега желая да схвана за какво папата, подписвайки “документа за човешко приятелство за международен мир и общо общуване ” с великия имам на университета “Ал Азхар ”, в действителност одобри да удостовери няколко основни момента от ислямистката агитация и по-конкретно от дискурса на “Мюсюлманските братя ”.
За да си напомним, става въпрос за следните изказвания: западните свободи са относителни, само че мюсюлманите имат право на всички места да желаят използването на шариата; Западът страда от “духовно заболяване ”, лекарството за което има мюсюлманският свят; и явно “религиите ” по никакъв метод не са виновни за закононарушенията, осъществени в тяхно име.
Ние не умоляваме ислямистите
Без подозрение, Франциск е подписал тази декларация на първо място, с цел да съживи ислямо-християнския разговор, смятайки изцяло разумно, че той може да даде плодове, единствено в случай че съществува и затова продължава, което допуска взаимни отстъпки. Няма да злоупотребявам върху богословската добродетел на вярата, само че мисля, че той бърка в тактиката: в днешната обстановка приоритет на разговора би трябвало да бъде условието за истина, без която няма разговор, а единствено измамлив разговор. А изборът на събеседници е решителен миг в междурелигиозните срещи.
Без подозрение, Франциск има поради една световна обстановка, на която нашата е единствено аспект, може би вторичен. Близо половината католици по света живеят в Америка, основно в Южна Америка, където политическият ислям е единствено далечна заплаха, естествено отсъстваща от всекидневните паники. В Китай не мюсюлманите преследват католици, а публично атеистичната страна и тя преследва и мюсюлмани. И най-после, откакто може единствено да установи малодушието на западния свят пред мъченичеството на християните в Ориента, Франциск добре знае, че те са на милостта на един, уви, все по-ислямистки мюсюлмански свят. Тук към този момент не става въпрос да се бори против хегемонистичните упоритости на исляма, а да се моли той да не злоупотребява още повече с господството си.Но това е още една стратегическа неточност: ислямистите в никакъв случай не почитат тези, които ги умоляват, а единствено тези, които имат решимостта да бъдат уважавани. Теократичният буквалистки ислям в никакъв случай няма да се спре пред нито една граница, нито географска, нито морална. Изправен пред тоталитаризъм, да обърнеш другата си буза е самоубийство.
Тази прекомерно посредствена Европа…
И най-после, аз без подозрение имам прекомерно фокусиран върху Европа прочит на нещата. Но тук пребивавам аз, моето семейство и доста мои другари! Нещо повече: като правоприемник на европейската цивилизация, аз знам, че тя носи истини и хубости, от които могат и би трябвало да се възползват всички и затова в името на цялото човечество аз съм задължен да ги пазя и предавам. Имам императивното морално обвързване да употребявам свободите, които са ми били дадени, с цел да поддържа тези мъже и дами, които другаде не са имали привилегията да ги получат от предишните генерации, а би трябвало да се борят за тях. Изобщо не става въпрос за месиански комплекс: напълно действителната заплаха на империализма явно би трябвало да ни накара да бъдем бдителни, само че сигурно не би трябвало да ни кара да се отречем от универсализма.
Но точно тази борба отслабва Франциск и зад всички разсъждения, които мога да предположа, аз допускам известна неприязън от негова страна към Европа. Може би несъзнателна и смекчена от християнско състрадание неприязън, само че много действителна. Желаното страдалчество, което се предлага с мигрантските талази, като възмездие за крайностите на либерализма, в този момент той тласка до такава степен да свалим гарда пред ислямизма, което към този момент е прекомерно.
Можем да разберем папата. Привикнал с обществената и постоянно демонстративна религия в Южна Америка, Хорхе Берголио безспорно е сензитивен към афишираната набожност в мюсюлманския свят и се усеща неловко с дискретността, която европейците чакат от религиите. Но е тъпо и разочароващо, че той стопира пред привидните неща и не умее да види в исляма духовната празнина зад парадирането и обществения надзор, нито на Запад свенливата жизнеспособност на вярата, която статистически понижава, само че е още по-автентична, тъй като религията е отдалечена от властта и към този момент не е нагледност, а същински избор.
“Уморената, остаряла и стерилна ” Европа на папа Франциск
Нещо повече, Франциск се разстройва от мизерията в своята страна и другаде, и без подозрение в неговите очи множеството европейци, даже и най-скромните, са капризни деца, недостойни за лукса, от който изпитват наслаждение, в ущърб на жителите на най-бедните страни. Но той не помни, че необузданото грабителство на неколцина не може да се приписва на цели нации, които сами изобличават от ден на ден и повече тези злоупотреби.
Преди всичко той прави учудващата неточност да се концентрира върху лишенията на тялото, за сметка на лишенията на духа. Разбира се, човек би трябвало да се нахрани, с цел да се тревожи за гражданските права. Разбира се, Църквата постоянно е упреквана, че дава обещание “благата на бъдещия свят ”, с цел да призове за смирение в този тук. Но въпреки всичко!
“Човек не живее единствено с хляба ”, той има потребност от смисъл, от право да избира, вместо да се преценява с маниакални правила, които го трансформират в марионетка, а в набожен проект може да чуе Словото, единствено в случай че го поканят и в никакъв случай, в случай че го принудят. Папата би трябвало да знае по-добре от всеки, че главните свободи не са разкош на богатите, а нужда, с цел да може човешкото достолепие в действителност да разцъфти. Така бедняк, който отхвърля милостинята, подхвърлена му с пренебрежение, въплъщава огромен урок за човешката природа.
Вярно е, че има основателни аргументи Европа да бъде наречена “уморена, остаряла и стерилна ”, както направи Франциск при приемането на премията “Карл Велики ” през 2016 година, само че какво тесногръдство е да се мъчиш да загасиш това, което към момента е динамично и плодовито, като й вменяваш възприятие за виновност!
Дори и в различията си, народите на Стария континент надалеч не са споделили последната си дума, надалеч не са се отказали да съживят съкровищата, които са наследили и които не престават да съхраняват и възвръщат. Европа не би постигнала нищо, в случай че се откаже от себе си, в случай че се остави да бъде разрушена или не помни за себе си: цивилизация, а не географско пространство. Античността, Християнството, Просвещението. Ако едно от трите липсва, всичко ще рухне. Едно дърво не се стреми към небето, откъсвайки се от корените си, а опирайки се на тях.
Трябва ли да се откажем от разговора сред християнството и исляма, сред Запада и Ориента? Очевидно не. Има други вероятни избори сред неуместната опция да загубиш себе си в идолопоклонничество към Другия и затварянето в себе си при отхвърлянето на Другия. Но още веднъж би трябвало да се намерят подобаващите събеседници: Другият не съществува, съществуват единствено другите.
Църквата има отговорности
Също като страната, Църквата е длъжна да избира рационално своите събеседници, в противоположен случай единствено ще послужи за морална гаранция на ислямисти, за които толерантността е фасада, разговорът - средство да маскират амбиците си да завоюват въздействие и да завземат властта, с цел да наложат закона си или да го създадат още по-задушаващ.
Също като страната, Църквата е длъжна да диагностицира прозорливо заболяванията на Запада, всички злини и най-много да му помогне да се пребори с омразата към себе си, която го разяжда, сковава и му пречи да поеме своите отговорности.
И също като страната и Църквата, всеки един от нас, където и да се намира, със средствата, с които разполага, е задължен да способства за това.
Авторът на публикацията се е подписал с псевдонима Аврелий Марк. Публикуваме я със съкращения.
Превод от френски: Галя Дачкова
Нямам нищо срещу “мюсюлманите ”, много неразбираема категория прочее: епохи на конфликти сред сунити и шиите и изобилната приложимост на “такфир ” от някои ислямисти илюстрират това. Имам много познати, които се считат за мюсюлмани, и знам, че сред тях има прелестни хора (включително мъже и дами политици, на които с удоволствие бих поверил бъдещето на страната си), отвратителни фанатици и обилие от нюанси сред двете.
И Абденнур Бидар (френски мъдрец и есеист - бел. пр.), и “халифът ” Ал Багдади назовават себе си мюсюлмани, само че на процедура нямат една и съща вяра, нито еднакъв Бог: и двамата назовават “Аллах ” този, към който се обръщат с молитвите си, само че в случай че се слушат деликатно, сигурно не става дума за еднакъв. Възхищавам се на Абденнур Бидар и неговите убеждения, съдя Ал Багдади и неговата идеология и съм доста подозрителен към всеки, който не би желал да подлага на критика текстовете, които са въодушевили, окуражили и оправдали ужасите на “Ислямска страна ”, като се стартира с фамозната 9-а сура.
Папата избира “Мюсюлманските братя ”
Някои споделят, че съм захласнат от ислям(изма). “Големият либерален залог ”, споделяме ние… В нашата страна вероотстъпниците от исляма получават съвсем всекидневни смъртни закани, просто тъй като са упражнили свободата на съвестта си. В нашата страна дамите си навличат обиди и тормоз, когато откажат да носят една дреха, знак на неравенството сред половете. В нашата страна мракобесни мрежи работят за установяването на цензура и разрушаването на основите на нашата цивилизация. И даже не приказвам за това, което се случва другаде!
Аз не укорявам папа Франциск, че желае разговор с исляма и/или мюсюлманите, тъкмо противоположното. Упреквам го, че саботира този разговор. Упреквам го, че извежда на напред във времето най-малкото проблематични събеседници, за сметка на достоверни мюсюлмани хуманисти, на които нямам доверие да предлага трибуната при формалните срещи с него. Франциск има опцията да даде думата на страхотни ислямски реформатори, само че избира да се сближи с един сурогат на “Мюсюлманските братя ”. Сега желая да схвана за какво папата, подписвайки “документа за човешко приятелство за международен мир и общо общуване ” с великия имам на университета “Ал Азхар ”, в действителност одобри да удостовери няколко основни момента от ислямистката агитация и по-конкретно от дискурса на “Мюсюлманските братя ”.
За да си напомним, става въпрос за следните изказвания: западните свободи са относителни, само че мюсюлманите имат право на всички места да желаят използването на шариата; Западът страда от “духовно заболяване ”, лекарството за което има мюсюлманският свят; и явно “религиите ” по никакъв метод не са виновни за закононарушенията, осъществени в тяхно име.
Ние не умоляваме ислямистите
Без подозрение, Франциск е подписал тази декларация на първо място, с цел да съживи ислямо-християнския разговор, смятайки изцяло разумно, че той може да даде плодове, единствено в случай че съществува и затова продължава, което допуска взаимни отстъпки. Няма да злоупотребявам върху богословската добродетел на вярата, само че мисля, че той бърка в тактиката: в днешната обстановка приоритет на разговора би трябвало да бъде условието за истина, без която няма разговор, а единствено измамлив разговор. А изборът на събеседници е решителен миг в междурелигиозните срещи.
Без подозрение, Франциск има поради една световна обстановка, на която нашата е единствено аспект, може би вторичен. Близо половината католици по света живеят в Америка, основно в Южна Америка, където политическият ислям е единствено далечна заплаха, естествено отсъстваща от всекидневните паники. В Китай не мюсюлманите преследват католици, а публично атеистичната страна и тя преследва и мюсюлмани. И най-после, откакто може единствено да установи малодушието на западния свят пред мъченичеството на християните в Ориента, Франциск добре знае, че те са на милостта на един, уви, все по-ислямистки мюсюлмански свят. Тук към този момент не става въпрос да се бори против хегемонистичните упоритости на исляма, а да се моли той да не злоупотребява още повече с господството си.Но това е още една стратегическа неточност: ислямистите в никакъв случай не почитат тези, които ги умоляват, а единствено тези, които имат решимостта да бъдат уважавани. Теократичният буквалистки ислям в никакъв случай няма да се спре пред нито една граница, нито географска, нито морална. Изправен пред тоталитаризъм, да обърнеш другата си буза е самоубийство.
Тази прекомерно посредствена Европа…
И най-после, аз без подозрение имам прекомерно фокусиран върху Европа прочит на нещата. Но тук пребивавам аз, моето семейство и доста мои другари! Нещо повече: като правоприемник на европейската цивилизация, аз знам, че тя носи истини и хубости, от които могат и би трябвало да се възползват всички и затова в името на цялото човечество аз съм задължен да ги пазя и предавам. Имам императивното морално обвързване да употребявам свободите, които са ми били дадени, с цел да поддържа тези мъже и дами, които другаде не са имали привилегията да ги получат от предишните генерации, а би трябвало да се борят за тях. Изобщо не става въпрос за месиански комплекс: напълно действителната заплаха на империализма явно би трябвало да ни накара да бъдем бдителни, само че сигурно не би трябвало да ни кара да се отречем от универсализма.
Но точно тази борба отслабва Франциск и зад всички разсъждения, които мога да предположа, аз допускам известна неприязън от негова страна към Европа. Може би несъзнателна и смекчена от християнско състрадание неприязън, само че много действителна. Желаното страдалчество, което се предлага с мигрантските талази, като възмездие за крайностите на либерализма, в този момент той тласка до такава степен да свалим гарда пред ислямизма, което към този момент е прекомерно.
Можем да разберем папата. Привикнал с обществената и постоянно демонстративна религия в Южна Америка, Хорхе Берголио безспорно е сензитивен към афишираната набожност в мюсюлманския свят и се усеща неловко с дискретността, която европейците чакат от религиите. Но е тъпо и разочароващо, че той стопира пред привидните неща и не умее да види в исляма духовната празнина зад парадирането и обществения надзор, нито на Запад свенливата жизнеспособност на вярата, която статистически понижава, само че е още по-автентична, тъй като религията е отдалечена от властта и към този момент не е нагледност, а същински избор.
“Уморената, остаряла и стерилна ” Европа на папа Франциск
Нещо повече, Франциск се разстройва от мизерията в своята страна и другаде, и без подозрение в неговите очи множеството европейци, даже и най-скромните, са капризни деца, недостойни за лукса, от който изпитват наслаждение, в ущърб на жителите на най-бедните страни. Но той не помни, че необузданото грабителство на неколцина не може да се приписва на цели нации, които сами изобличават от ден на ден и повече тези злоупотреби.
Преди всичко той прави учудващата неточност да се концентрира върху лишенията на тялото, за сметка на лишенията на духа. Разбира се, човек би трябвало да се нахрани, с цел да се тревожи за гражданските права. Разбира се, Църквата постоянно е упреквана, че дава обещание “благата на бъдещия свят ”, с цел да призове за смирение в този тук. Но въпреки всичко!
“Човек не живее единствено с хляба ”, той има потребност от смисъл, от право да избира, вместо да се преценява с маниакални правила, които го трансформират в марионетка, а в набожен проект може да чуе Словото, единствено в случай че го поканят и в никакъв случай, в случай че го принудят. Папата би трябвало да знае по-добре от всеки, че главните свободи не са разкош на богатите, а нужда, с цел да може човешкото достолепие в действителност да разцъфти. Така бедняк, който отхвърля милостинята, подхвърлена му с пренебрежение, въплъщава огромен урок за човешката природа.
Вярно е, че има основателни аргументи Европа да бъде наречена “уморена, остаряла и стерилна ”, както направи Франциск при приемането на премията “Карл Велики ” през 2016 година, само че какво тесногръдство е да се мъчиш да загасиш това, което към момента е динамично и плодовито, като й вменяваш възприятие за виновност!
Дори и в различията си, народите на Стария континент надалеч не са споделили последната си дума, надалеч не са се отказали да съживят съкровищата, които са наследили и които не престават да съхраняват и възвръщат. Европа не би постигнала нищо, в случай че се откаже от себе си, в случай че се остави да бъде разрушена или не помни за себе си: цивилизация, а не географско пространство. Античността, Християнството, Просвещението. Ако едно от трите липсва, всичко ще рухне. Едно дърво не се стреми към небето, откъсвайки се от корените си, а опирайки се на тях.
Трябва ли да се откажем от разговора сред християнството и исляма, сред Запада и Ориента? Очевидно не. Има други вероятни избори сред неуместната опция да загубиш себе си в идолопоклонничество към Другия и затварянето в себе си при отхвърлянето на Другия. Но още веднъж би трябвало да се намерят подобаващите събеседници: Другият не съществува, съществуват единствено другите.
Църквата има отговорности
Също като страната, Църквата е длъжна да избира рационално своите събеседници, в противоположен случай единствено ще послужи за морална гаранция на ислямисти, за които толерантността е фасада, разговорът - средство да маскират амбиците си да завоюват въздействие и да завземат властта, с цел да наложат закона си или да го създадат още по-задушаващ.
Също като страната, Църквата е длъжна да диагностицира прозорливо заболяванията на Запада, всички злини и най-много да му помогне да се пребори с омразата към себе си, която го разяжда, сковава и му пречи да поеме своите отговорности.
И също като страната и Църквата, всеки един от нас, където и да се намира, със средствата, с които разполага, е задължен да способства за това.
Авторът на публикацията се е подписал с псевдонима Аврелий Марк. Публикуваме я със съкращения.
Превод от френски: Галя Дачкова
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ